Регионално сътрудничество на Балканите по време на прехода: Ролята на България тогава, днес и в бъдеще

Изображение: Informo.bg

Ситуацията в „Западни Балкани“

Ключов елемент от условията на Европейския съюз (ЕС) за Западните Балкани за присъединяване към Съюза е регионалното сътрудничество. Държавите кандидати трябва да сътрудничат една с друга, като например намалят препятствията за търговия и подобрят вътрешнорегионалната си инфраструктура. Този анализ  прави преглед на развитието (или липсата на развитие) на регионалното сътрудничество на целия Балкански полуостров и се съсредоточава върху начина, по който България днес може да играе водеща роля в подобряването на социално-икономическото положение в региона.

Въпреки че България не е част от термина на ЕС „Западни Балкани“, ролята й в региона е от ключово значение, тъй като тя се възползва от предимствата на членството си в ЕС повече от десетилетие, от което на свой ред може да използва в своите отношения със съседите си от бивша Югославия. От една страна, България несъмнено е част от културната “балканска идентичност”, която се обсъжда в академичната литература. Въпросната идентичност е споделяне на подобни езици, начин на живот и общи исторически преживявания, най-вече във връзка с османското владичество, което, според Тодорова, завещава на региона културна кохезия, отразена най-вече в обща популярна култура (Todorova, 1997). От друга страна, България не е преживяла бруталността на войните при разпада на Югославия, които са предимно от етно-националистически характер. България също е етнически разнообразна, но това не е предизвикало появата на сепаратистки движения: страната е била благословена със сравнително по-добри междуетнически отношения, въпреки очевидните социално-икономически проблеми, свързани с ромската/циганска общност.

Тези положителни фактори обаче не са превърнали България в икономически хегемон в региона, но дават възможност на страната да предоставя примери за повече сътрудничество в регионалната инфраструктура, дигитализирането на икономиката и по този начин за подобряване на дипломатическите отношения в региона. Неотдавнашното Българско председателство на  Съвета на Европейския съюз даде  възможност  на България да стимулира (макар и трудната) европейска интеграция на Западните Балкани и това доведе до някои надеждни резултати: най-малкото регионът е отново в дневния ред на ЕС, Скопие и Атина успяха да постигнат споразумение за името  на Република Македония и Европейската комисия даде старт на програмата в областта на цифровите технологии за Западните Балкани. Използвайки метафората за „тоягата и моркова“, Българското председателството държеше „моркова“ пред кандидатите за ЕС, но им напомни и за „тоягата“ на срещата на върха на ЕС в София през май, а именно, че са необходими още реформи, най-вече в областта на върховенството на закона, корупцията, организираната престъпност и независимостта на съдебната система.

Анастасакис и Бойичич-Джелилович определят „регионалното“ (или „субрегионалното“) сътрудничество като „широк процес, който позволява на много и различни участници да се ангажират в изграждането на мрежи на взаимозависимост и общи действия“ в доклада си от 2002 г. (Anastasakis and Bojičić-Dželilović, 2002). В допълнение на това, въпросите, които се считат за „регионални“ по своята същност, се разбират като въпроси, които изискват колективни и многостранни действия от страна на някои или на всички държави в региона, за да се постигнат ползи, които не могат да бъдат постигнати, ако държавите действат поотделно или изолирано (East West Institute, 2001). Международният климат след Студената война доведе до появата на регионализма и регионалното сътрудничество или „новия регионализъм“, според научната терминология. Това ново понятие присъства в създаването на нови европейски регионални формати, като например Организацията за черноморско икономическо сътрудничество, Централноевропейската инициатива, Централноевропейското споразумение за свободна търговия, Адриатическо-йонийската инициатива и Дунавската комисия.

Основните причини, възпрепятстващи регионалното сътрудничество през преходния период, са икономически и политически. Докато политическите са предимно етно-националистически по своето естество, произтичащи от войните при разпада на Югославия, икономическите пречки дават по-задълбочено обяснение на това защо регионалното сътрудничество е било ограничено или напълно пренебрегвано в този период. Балканите са очевиден пример за „липса на икономическа сплотеност“ (Anastasakis and Bojičić-Dželilović, 2002), както по време на Студената война, така и в преходния период. По време на Студената война само 6% от цялата балканска търговия е вътрешнорегионална и е основно под формата на бартер. Докато Югославия е сравнително интегрирана, останалата част от региона има слаби взаимни търговски връзки (Uvalić, 2000). По време на периода непосредствено след Студената война се отбелязва леко увеличение в регионалното икономическо сътрудничество: според оценките на Световната банка за 1999 г., само 12% до 14% от цялата балканска търговия е вътрешнорегионална (World Bank, 2000), докато търговията с ЕС обикновено представлява повече от половината от износа на балканските страни. През преходния период се наблюдават нереформирани митници и слабо развита инфраструктура (Световна банка, 2000 г.), поради което вътрешнорегионалната либерализация на търговията е далече от необходимото усъвършенстване. Освен това, търговията на ЕС със страни на балканския полуостров в периода след Студената война се води предимно на базата на двустранни търговски споразумения, които нямат реален ефект върху вътрешнорегионалното и многостранното търговско и икономическо сътрудничество. Съществуват ясни причини за липсата на вътрешнорегионална търговия: балканските страни имат много сходни икономически структури и, съответно, произвеждат подобни продукти. Затова разширяването на междуиндустриалната търговия (търговия с различни продукти) има видимо ограничен потенциал.

България и регионалното сътрудничество в Югоизточна Европа

Важна инициатива, съживяваща регионалното сътрудничество на Балканите, е Процесът за сътрудничество в Югоизточна Европа (ПСЮИЕ), започнат от България през 1996 г. Това, което прави Процесът още по-достоен за внимание, е фактът, че той е стартиран по инициатива на самите страни от региона, а не от международна организация или държава извън региона. Въпреки че Процесът е допълнение към програми и инициативи на ЕС, като Пакта за стабилност за Югоизточна Европа, Инициативата за сътрудничество в Югоизточна Европа и Процеса за стабилизация и асоциация, той не се фокусира толкова върху интеграция с ЕС или върху други подобни външни стимули за регионално сътрудничество, като подчертава значението на това сътрудничеството да се води от самите страни в региона:

„… принципът „регионална собственост“ играе важна роля. Според него  държавите участнички трябва да инициират проекти за регионално сътрудничество, основаващи се на специфичните нужди и приоритетни области на региона.“

Цитат от официалния сайт на ПСЮИЕ, вижте: (Regional Secretariat for Parliamentary Cooperation in South-Eastern Europe)

ПСЮИЕ не е единственият път, в който България е силно ангажирана с инициирането на регионално сътрудничество чрез създаването на такива многостранни форуми: Съветът за регионално сътрудничество (СРС) е официално представен на срещата на министрите на външните работи на страните от ПСЮИЕ през февруари 2008 г. в София. СРС е наследник на Пакта за стабилност за Югоизточна Европа. Разликата е, че СРС се фокусира повече върху ЕС и НАТО, като основната цел е „да се насърчава и развива европейската и евроатлантическата интеграция на региона“ (Regional Cooperation Council, n.d.). Това подчертава всеобхватното присъствие на ЕС като сила, насърчаваща  балканското регионално сътрудничество, тъй като всички страни в региона могат да се обединят около общата цел за присъединяване към ЕС (макар, възможно, не и НАТО). Освен това, Организацията за черноморско икономическо сътрудничество се разглежда от българския елит в преходния период като по-важна рамка за сътрудничество от Пакта за стабилност, тъй като тя стъпва върху конкретни проекти, за разлика от Пакта за стабилност, който е неясен и статичен (Anastasakis and Bojičić-Dželilović, 2002).

За разлика от това, в доклада на Анастасакис и Бойичич-Джелилович от 2002 г. се твърди, че българският политически елит не винаги желае да се асоциира с балканските си съседи в преходния период, не съвсем активно да насърчава регионално сътрудничество:

България се стреми да потвърди отличителните си характеристика в региона, като успешно се справя с въпроса с етническите малцинства и с трудния си икономически и политически преход. Тя също така се смята за по-напреднала по отношение на икономическите и демократичните реформи. Затова България счита, че е неуместно да бъде вкарвана в една група със страните от Западните Балкани и се стреми да не позволява да бъде включена в тази „регионална неотличителност“.

(Anastasakis and Bojičić-Dželilović, 2002)

Има две основни причини за българската незаинтересованост за интеграция с региона. Първо, наличието в непосредствена близост на нестабилност, най-вече въоръжения конфликт между етническите албански бунтовници и силите за сигурност на Република Македония (БЮРМ) през 2001 г. и по-бруталният конфликт в Косово. Второ, регионалното сътрудничество се разглежда предимно от българския елит в преходния период само като необходимо условие за присъединяване към ЕС, а не като дългосрочен процес, който ще донесе ползи за самата страна, както и за целия регион.

В допълнение към гореспоменатата положителна роля, която България играе в регионалното сътрудничество на Балканите, страната оказва подкрепа на Република Македония в преговорите ѝ за Споразумението за стабилизиране и асоцииране (Anastasakis and Bojičić-Dželilović, 2002) и също участва в множество трансгранични инициативи със Сърбия. България вече е член на ЕС и не трябва да се колебае да се включва по-активно в институционални споразумения, насърчаващи регионалното сътрудничество на Балканите. Окуражителен пример за това е споразумението, подписано от България, Гърция и Сърбия на Цифровата асамблея в София по-рано тази година за разработване на експериментален 5G трансграничен коридор за тестване на автономно шофиране. Освен това, Европейската комисия стартира Програмата в областта на цифровите технологии за Западните Балкани под Българското председателство на Съвета на ЕС. Дневният ред има за цел да подпомогне прехода на региона към цифрова икономика, с ползите от цифровата трансформация, като по-бърз икономически растеж, повече работни места и по-добри услуги. Българският политик и еврокомисар по цифровата икономика и общество Мария Габриел изигра важна роля в тази конкретна инициатива, която има за цел по-нататъшно подобряване на регионалното сътрудничество в Югоизточна Европа.

Преходният период ни показа, че регионалното сътрудничество е от ключово значение за социално-икономическия просперитет и България, заедно с целия балкански регион, има какво да спечели от него.

Aвтор: Йоан Станев
Email: stanevyoan@gmail.com
2018 Милениум Клуб България

Литература:

  • Anastasakis, O. and Bojičić-Dželilović, V. (2002). Balkan Regional Cooperation & European Integration. [online] London, United Kingdom: The Hellenic Observatory; The European Institute; The London School of Economics and Political Science. Available at: http://www.lse.ac.uk/Hellenic-Observatory/Assets/Documents/Publications/Past-Discussion-Papers/Balkan-Regional-Cooperation.pdf [Accessed 2 Jul. 2018].
  • East West Institute (2001). Democracy, Security and the Future of the Stability Pact for South Eastern Europe. [online] Berlin, Germany: East West Institute. Available at: https://www.esiweb.org/pdf/esi_document_id_15.pdf [Accessed 2 Jul. 2018].
  • Regional Cooperation Council. (n.d.). Regional Cooperation Council | About Us. [online] Available at: https://www.rcc.int/pages/2/about-us [Accessed 2 Jul. 2018].
  • Regional Secretariat for Parliamentary Cooperation in South-Eastern Europe. (n.d.). [online] Available at: http://rspcsee.org/en/pages/read/about-seecp [Accessed 2 Jul. 2018].
  • Todorova, M. (1997) Imagining the Balkans. New York & Oxford: Oxford University Press.
  • Uvalić, M. (2000) Regional Cooperation in SEE, ESRC Working Paper 17/01. Available at: https://pdfs.semanticscholar.org/bd57/410ea0055f8d370102c79d408d0f54ea0759.pdf [Accessed 2 Jul. 2018].
  • World Bank, (2000) The Road to Stability and Prosperity in SEE: A Regional Strategy Paper. Available at: http://documents.worldbank.org/curated/en/879101468770385528/pdf/multi-page.pdf [Accessed 2 Jul. 2018].

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *