Снимка: imperiya.by

Част първа: Югославия между регионалните търговски блокове (1948-65)

Балканският полуостров е политически и идеологически разнообразен регион по време на Студената война. България и Румъния са страни по Варшавския договор, докато Албания взима страната на Китайската народна република по време на китайско-съветския разкол, след което страната е изолирана през по-голямата част от Студената война. Гърция е част от Европейската икономическа общност (ЕИО) от 1981 г. и заедно с Турция е член на НАТО. В Югославия сферите на влияние са разпределени по равно и това е единствената комунистическа държава, която официално установява отношения с ЕИО.

Югославия ще бъде основният фокус на този двучастен анализ. Развитието на външнотърговските отношения през по-голямата част от Студената война разкрива важни уроци за балансиране на геополитическите и икономическите интереси между два основни търговски блока. Въпреки че белградското правителство настоява за независима позиция на международната сцена, първата част от този анализ се стреми да обясни трудностите и предимствата на запазването на такава позиция, а втората ще приложи тези изводи към съвременна България, пълноправна държава-членка на ЕС и НАТО, с външнотърговски отношения, концентрирани основно в секторите на енергетиката и туризма, с наследяващата Съветския съюз държава – Русия.

Съветско-югославският разкол и опортюнистичният Запад

Комунизмът не е тълкуван по един или същ начин из Източна Европа. Съветският лидер Йосиф Сталин разпространява принципа „социализъм в една страна“, при който се изграждат индустриалната база и военната мощ на комунистическата държава, след което тя се конкурира с икономически развитите нации от Запада и „изнася“ комунистическата революция по цял свят. Но неговият съименник, югославският лидер Йосип Броз Тито, се застъпва за политики и практики, основани на принципа, че във всяка страна средствата за постигане на крайните комунистически цели трябва да бъдат диктувани от условията на самата страна, т.е. Югославия, а не от някакъв външен модел – СССР.

Тази явна дивергенция довежда до разкола между СССР и Югославия през 1948 г. Югославия практически остава изолирана в двуполюсен свят, което несъмнено създава чувство за несигурност сред високопоставените политици в Белград: „… повече от десетилетие югославяните изпитват безпокойство и несигурност относно ефекта на явното разделение на света в регионални икономически блокове върху тяхната икономика“ (Holt and Stapleton, 1971: 47). Не е изненадващо, че Западът разглежда съветско-югославския разкол като възможност за установяване на икономически отношения с държава, която е все още комунистическа, и евентуално да докаже, че капиталистическата икономическа система постепенно и по естествен начин ще надделее над социалистическия модел. Затова от 1949г. Югославия започва да получава предложения за финансова помощ, посредством кредити или дарения, от западни страни и организации (Holt and Stapleton, 1971). Това развитие подтиква Белград да търси по-близки търговски отношения с ЕИО и САЩ (Obadić, 2014).

Необвързаността и западноевропейската интеграция

Смъртта на Сталин през 1953 г. води до затопляне на съветско-югославските отношения и Съветският съюз отменя ограниченията върху търговията с Югославия (Holt and Stapleton, 1971: 41). Въпреки това, Западна Европа остава най-големият търговски партньор на Югославия, а четири години по-късно Тито потвърждава необвързаността на страната си в декларация по време на Московската конференция на комунистическите държави. Това, обаче, създава безпрецедентни предизвикателства пред правителството в Белград. През първата половина на 50-те външната и търговска политика на Югославия е сложна и многостранна. Държавата е изолирана, намирайки се по средата на двата блока и стремейки се да оцелее от съветската “заплаха” (Obadić, 2014: 331). Тази сложна външнотърговска политика се фокусира върху необвързаните страни от Третия свят, но Югославия все още е икономически и финансово зависима от Запада, а споделя идеологически принципи със съветския Изток. Първоначално Югославия изпитва апатия към интеграционния проект на Европа, но тази апатия се превръща в сериозна тревога: появата на Европейската общност за въглища и стомана през 1952 г. и подписването на Римския договор през 1957 г. постепенно привлича вниманието на югославските законодатели, защото Общата селскостопанска политика (ОСП) представлява сериозна заплаха за югославския износ. От създаването на общия европейски селскостопански пазар износът на селскостопанска продукция от Югославия рязко пада от над 50% от общия износ към ЕИО в началото на 60-те години, до едва 13,5% през 1978 г.

Въпреки политиката на Белград за необвързаност, все по-протекционистката политика на ЕИО принуждава Югославия да насочи вниманието си към индустриализацията и износа на промишлени стоки. Процесът на индустриализация увеличава зависимостта на югославската икономика от първични суровини от Западна Европа, за да изнася по-голям дял от промишлените продукти. Това създава значителен проблем за югославската икономика – увеличаването на дефицита по платежния баланс (Obadić, 2014). Югославия не пести, нито произвежда достатъчно, за да покрие разноските си по внос и растеж. Стратегията на Белград за справяне с този дефицит е да разчита на чуждестранна помощ, военни репарации и кредити от Запада. За да постигне желаната от Тито в дългосрочен план необвързаност, страната трябва да разшири износа си.

Обръщане към Третия свят – намаляване на дефицита?

За да запази Югославия икономическата си независимост, икономистът Янез Наставник изработва план с три основни точки (Holt and Stapleton, 1971): установяване на икономически връзки с други необвързани страни от така наречения Трети свят; насърчаване на експортните индустрии чрез солидни инвестиции и обединяване с други необвързани страни в развитието на нормални търговски отношения със съществуващите блокове. Разширяването и диверсификацията на външнотърговските отношения с Третия свят изглежда като единственият разумен избор за Тито в този момент, тъй като според него Югославия трябва да основава икономическото си развитие на тези нововъзникващи пазари, с потенциал за силен растеж (Obadić, 2014). Надеждата на Тито е, че тази политика ще помогне на Югославия да ограничи икономическата си зависимост от Запада, като осигури разрастващи се пазари за югославските промишлени продукти в дългосрочен план, имайки предвид тяхната неконкурентоспособност на западноевропейския пазар.

В последствие властта в Югославия се насочва към по-активна дипломатическа политика. През 60-те Тито основава Движението на необвързаните страни, наблюдава преговорите и дискусиите за международната търговия в Конференцията на ООН за търговия и развитие (УНКТАД) и Общото споразумение за тарифите и търговията (ГАТТ), очаквайки създаването на Общата система за преференции (ОСП) да облекчи икономическите предизвикателства в страната. Белград основава и играе активна роля в Групата на 77-те – коалиция от развиващи се страни, предназначена за популяризация на колективните икономически интереси на членовете си в ООН. Също така, Югославия възобновява отношенията си с ОИСР като наблюдател, става член на ГАТТ през 1966 г. и установява отношения с Европейската асоциация за свободна търговия (ЕАСТ). Освен това, споразумението от 1964 г. с Източния блок е резултат от увеличената търговия между двете през периода 1962-1965 г., достигайки 34,69% през 1965 г. (Фигура 1).

Фигура 1 – Процент от общата югославска търговия с ЕИО, Съвета за икономическа взаимопомощ (Комекон), ЕАСТ и развиващите се страни 1958-70г.

Въпреки това, ЕИО показва малко ентусиазъм за преговори за търговско споразумение с Югославия (Obadić, 2014). Експерименталната експанзия на Югославия към необвързаните пазари на Третия свят не е особено успешна и не решава проблема със сериозния дефицит по платежния баланс (Фигура 2 за втората половина на 60-те), и в крайна сметка не намалява зависимостта на Белград от Западна Европа като търговски партньор.

Фигура 2

Благоприятният период на излишък по платежния баланс от 1962 г. (Фигура 3) е краткотрaeн и бързо преминава в дефицит – вносът нараства по-бързо от износа, а не обратното, както Югославската икономическа стратегия предполагаше.

Фигура 3

Очаквайте в неделя, 17. юни 2018,  втората част, където авторът разглежда либералните икономически реформи в Югославия, кризата във външната политика през 70-те и проекцията на уроците от тези събития върху аналогични проблеми на днешна България.

Използваната литература ще бъде публикувана в края на втората част.

Aвтор: Йоан Станев
Email: stanevyoan@gmail.com
2018 Милениум Клуб България