Приватизацията в първото десетилетие на Прехода

Снимка: burgascity.com

След падането на Берлинската стена и промяната на политическата система, страните от Източния блок предприемат серия от радикални реформи с амбицията да преминат от планова към пазарна икономика по възможно най-ефективен начин. Основните предизвикателства пред тях са да постигнат макроикономическа стабилност, да либерализират цените и пазарите си, както и да извършат приватизация на държавните предприятия, да изградят институционална и законодателна рамка за пазарна икономика.

Приватизацията е един от ключовите етапи в процеса на преход към пазарна икономика. В случая с България, тя е и един от най-проблематичните елементи на прехода, а начинът, по който е извършена, продължава и досега да бъде предмет на дискусии от политици и обществени личности.

Близо 30 години след началото на тези процеси, все още е актуален въпросът дали българската приватизация е успешно реализирана и можеше ли тя да протече при по-добри условия, сравнявайки я с опита на други страни от Централна и Източна Европа?

Контекст на приватизацията в България

През 70-те и 80-те години българската икономика е силно обвързана със страните от СИВ (Съюз за Икономическа Взаимопомощ) – техният дял във външната ни търговия е около две-трети, а половината от износът на страната е насочен за СССР[i]. Това прави България една от държавите, които са най-силно икономически обвързани с Източния блок. Освен това търговията със страните от СИВ се извършва в непазарни условия. България изнася големи количества електроника и машини, за които получава суровини[ii], като петрол, които преработва и изнася на световните пазари с цел да получи ,,твърда валута‘‘.

Този тип бартерна система поражда сериозни дисбаланси и стимулира неефективно разпределение на инвестиционните ресурси. След разпадането на СИВ, страната губи основните си експортни пазари, а стоките ѝ са неконкурентоспособни на Запад и така износът рязко спада с 34,6%[iii]. В същото време, цените на суровините, които България внася, скачат до пазарните нива, което създава сериозни търговски дисбаланси и увеличава инфлацията.

Поради наличието на тези дисбаланси през март 1990 г. България налага мораториум върху плащанията по външния си дълг и по този начин силно ограничава възможностите си за външно финансиране и чуждестранни инвестиции.

Теорията на приватизацията

След разпадането на социалистическата система и началото на реформите в страните от ЦИЕ, процесите в региона стават обект на изследвания от редица икономисти и учени от водещи международни институции, като Световната банка, МВФ и ОИСР. В публикация на МВФ от 1999 г.  се посочва, че редица академични изследвания на приватизацията в региона показват, че приватизационният процес е донесъл значителни позитиви за страните от ЦИЕ: увеличаване на производителността на предприятията от 3 до 5 пъти, по-висока производителност на труда, по-висока ефективност и други. [iv]

Редица изследвания от средата на 90-те години също сочат, че приватизацията има силно положителен ефект върху конкурентоспособността на предприятията в региона[v].

Преглед на различните приватизационни модели, приложени в ЦИЕ

Важно е да се спомене, че след 1989 г. пред държавите от СИВ стоят две опции – закриване на предприятията, които генерират твърде големи загуби, или приватизация чрез продажба или прехвърляне на собствеността.

Двата основните метода на приватизация, приложени от страните от Централна и Източна Европа, са:

  • Пазарна (или касова) приватизация – постепенна приватизация чрез класическия подход на продажба на държавните активи на стратегически инвеститори.
  • Масова приватизация – прехвърляне на собствеността на държавните предприятия на гражданите, работническо-мениджърски сдружения или специално създадени за целта инвестиционни фондове.

Приватизационните стратегии в отделните страни се определят в голяма степен от изходните условия в тях, както и от стремежа да бъде намерен баланс между бързина, добро управление, привличане на капитали, приходи за правителството и социална справедливост.

В страните от ЦИЕ (Унгария, Чехия, Естония и Полша) се прилагат различни модели на масова приватизация, съчетани в различно съотношение с пазарна приватизация[vi].

За Унгария например, която страда от сравнително голям външен дълг, осигуряването на финансиране за правителството е приоритет и големите предприятия са приватизирани от чуждестранни компании. Основният метод на приватизация е пряката продажба и страната привлича значителни чуждестранни инвестиции, продавайки основни държавни предприятия на чуждестранни компании.

Чехия отдава предпочитание на социалната справедливост и бързината. Така, използвайки  метода на ваучерите, тя превръща всеки гражданин в акционер в кратки срокове, но масовата приватизация не води до желаните резултати, тъй като активите са разпределени сред малък кръг от хора.

Естония избира смесен (хибриден) модел. За да си осигури чуждестранен капитал и опит, но и за да даде възможност на населението да бъде активен участник в раздържавяването,  тя взима решение 50%+1 от акциите на държавните компании да бъдат продадени на стратегически чуждестранни инвеститори, а останалото да бъде разпределено под формата на безплатни ваучери на населението през 1994 г.

В Полша приватизацията е извършена на няколко етапа, посредством различни инструменти. Първият етап през 1990 г. се състои в продажбата при благоприятни условия на малките и средни предприятия на гражданите и на първо място, на вече работещите в тях. На втория етап са продадени големите държавни предприятия, при което са използвани пет метода: пряка продажба предимно на чуждестранни инвеститори; продажба на работническо-мениджърски колективи при благоприятни условия (leveraged buyouts); продажба на акции от предприятията на фондовия пазар; продажба на отделни активи или части от предприятия в ликвидация; ваучерна приватизация чрез инвестиционни фондове.

Хода на приватизацията в България и останалите страни от ЦИЕ през първото десетилетие на прехода

В случая с България, процесът на приватизация протича значително по-бавно, отколкото в  страните от ЦИЕ. Към 1996 г. цялостният напредък на българския икономически преход е ограничен. Доклад на Европейската банка за възстановяване и развитие за хода на реформите в страните от Централна и Източна Европа определя Чехия, Унгария, Полша, Словакия, Словения и Хърватия като сравнително напреднали в процеса на реформи, докато България е поставена в по-долна категория страни в междинен етап на развитие на реформите заедно с Румъния, Р Македония, Албания и Русия[ix].

Дял на приватизираните предприятия през 1996 г.

Чехия

Полша Унгария Румъния България
Дял на приватизираните предприятията (ОИСР[vii])

87%

55% 85% 20%

15%

Дял на приватизираните индустриални предприятия като брой (Световната банка[viii])

89%

61%

67% 15%

8%

Дял на приватизираните индустриални предприятия като обем производство (Световната банка)

93% 60% 65% 12%

7%

Към 1996 г. България все още не е предприела сериозни крачки към приватизация и държавата продължава да играе значителна роля в икономика. Макар че на хартия България извършва редица законодателни реформи и развива силна институционална рамка, на практика усилията на различните правителства са непоследователни и неефективни. Така в средата на 90-те години в България държавата продължава да има силна намеса в икономиката, а делът на частния сектор в БВП е сред най-ниските в региона.

Източник: Европейска банка за възстановяване и развитие

Забавянето на приватизационния процес води до висока неефективност на българското стопанство и индустриално производство. Изследване на Световната банка през 1995 г. показва, че в България промишлените предприятия отбелязват едни от най-високите нива на необслужени кредити и на лоши кредити[x].  Според същото изследване, държавните индустриални фирми в страната бележат и най-ниските равнища на инвестиции.

Източник: World Bank Technical Papers

Лошото управление на държавните предприятия и забавянето на приватизацията на някои от големите държавни предприятия оказват силно негативен ефект върху ключови сектори на икономиката. Докато в Унгария, Чехия и други държави от ЦИЕ, в средата на 90-те години вече навлизат стратегически инвеститори, то в България такива липсват. Така страната реално остава в периферията на бурните икономически процеси, които протичат в страните от Централна Европа, и чуждите инвестиции започват да навлизат едва през 1997 г. след въвеждането на пакета реформи, предложени от МВФ.

Източник: WIFO – Austrian Institute of Economic Research

В крайна сметка, след избухването на банковата и икономическа криза и намесата на МВФ, българските власти стигат до решението за провеждане на масова приватизация през 1996 г. Приватизацията на над 1000 държавни предприятия, представляващи близо 15% от общите активи на държавни предприятия, срещу получени от всички български граждани бонове,  протича при пълна липса на правила и прозрачност и на практика дребните акционери или получателите на бонови книжки не придобиват реална собственост или дивиденти. По този начин боновата приватизация засяга имиджа на капиталовия пазар и довежда до безвъзвратна загуба на доверие у гражданите в целия приватизационен процес.

Незадоволителният краен резултат свидетелства за недостатъците на този метод на приватизация, който не постига нито социална справедливост, нито развитие на ефективни и конкурентоспособни предприятия. В същото време той показва по-голямата състоятелност и предимствата на продажбата на държавните активи на стратегически инвеститор, както и на естонския хибриден модел на приватизация.

Причини за забавената приватизация

Като една от основните причини за това закъснение на България може да посочим липсата на политическа воля у различните правителства да предприемат необходимите смели реформи. Обществените нагласи не са в полза на пазарните реформи, а правителството на Жан Виденов е избрано с обещание за ,,социалноориентирана‘‘ политика и плавен преход. Така правителството на БСП на практика реверсира някои от реформите на либерализация на пазара – делът на контролираните от държавата цени нараства от 18,9% през 1994 г. до 52,4% през 1996 г. [xi]

Друга причина е слабата обществена подкрепа за икономическата либерализация и приватизацията, често отъждествявани с криминални операции и разграбване на държавните активи. За общественото недоверие към процеса на приватизация, естествено, съществуват и обективни основания, свързани с препятствията пред независимите предприемачи и инвеститори, очевидното облагодетелстване на компании, близки до управляващите, обогатяването на политическите елити, голямата концентрация на богатство, отсъствието на законови и съдебни гаранции.

Какви са изводите, които можем да извлечем

Приватизацията може да се разглежда като един от ключовите компоненти на българския преход. За съжаление, този процес, както и други ключови за прехода към пазарна икономика реформи, се забавя изключително много поради липсата на политическа воля и достатъчна обществена подкрепа.

Цената на това забавяне за България е изключително висока. Различните държавни предприятия работят на загуба с години, а тези загуби се финансират от държавните банки. В крайна сметка тази порочна практика води до финансовия колапс на банковата система, в който стотици хиляди българи губят спестяванията си. В последствие, методът на масова приватизация и липсата на силни независими институции, както и на развит банков сектор и капиталов пазар, превръщат масовата приватизация в порочен процес, който облагодетелства малцина.

Зле протеклата приватизация има сериозен ефект и върху модернизацията на България, която не се възползва от навлизането на международни компании и техните стандарти, бизнес практики и “ноу хау” на пазара. Изолацията на страната води до установяването на олигархични кръгове със силно политическо влияние в ключови сектори. И до днес в България някои от най-видните предприемачи биват асоциирани със съмнително минало и непрозрачни практики, а самите те избягват да говорят за първите си стъпки в бизнеса.

Ефектите от създаването на подобна бизнес среда се простират извън икономическите теории, тъй като липсата на справедливост води до всеобщо обществено разочарование от частната инициатива като цяло и кара много българи да поставят под въпрос ползите от прехода към пазарна икономика.

Aвтор: Никола Апостолов
Email: nikola.apostolov@hec.edu
2018 Милениум Клуб България

 Литература:

[i] Анатомия на прехода (2004). Институт за пазарна икономика., София. 4-10.

[ii] Wight, Jonathan, and M. Louise Fox (1998). Economic Crisis and Reform in Bulgaria, 1989-92. Balkanistica 11University of Richmond, 127-46.

[iii] Анатомия на прехода (2004). Институт за пазарна икономика., София. 1-5.

[iv]  Havrylyshyn, O., & Mcgettigan, D. (1999). Privatization in Transition Countries: A Sampling of the Literature. IMF Working Papers,99(6), 12-14.

[v] Claessens, S. and Djankov, S. (1996). Privatization benefits in Eastern Europe. Journal of Public Economics, 83 (3), 307-324.

[vi] Опитът на другите страни от Източна Европа. Капитал. Retrieved May 21, 2018, from https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/1996/10/16/1056130_opitut_na_drugite_strani_ot_iztochna_evropa/

[vii] Trends and policies in privatisation/Tendances et politiques des privatisations (1996). Paris : OECD.

[viii] Barr, N. A. (1996). World development report 1996: From plan to market. New York : World Bank.

[ix] European Bank for Reconstruction & Development. (1996, November 01). Transition Report 1996: Infrastructure and Savings – Economic Transition in Europe and the Former Soviet Union – Transition Report.

[x] G., Anderson, R. E., Claessens, S., & Djankov, S. (1997). Privatization and restructuring in Central and Eastern Europe. World Bank Technical Papers. doi:10.1596/0-8213-3975-3

[xi] Анатомия на прехода (2004). Институт за пазарна икономика., София. 10-15.

Вашият отговор на Maria Donska Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Една мисъл относно “Приватизацията в първото десетилетие на Прехода”