Българският институционален “Преход” приключи между 2001 и 2007 година, преди влизането на България в Европейския съюз. До тогава беше завършена промяната на “институциите” – формалните обществени правила – към и пазарна икономика, и многопартийна парламентарна демокрация.
На този етап бяхме въвели:

– В икономиката: свободно движение на цените, приватизация, частна собственост върху земята, частни банки, неограничено започване на бизнес, износът се преориентира към Западна и Централна Европа (“текуща сметка”), валутен борд (без независима монетарна политика), свободно капиталово движение (“капиталова сметка”).
– В политиката: демократична конституция и избори, парламентарно управление, избираем държавен глава, коалиционни правителства заради пропорционалната избирателна система, формално независими съд и прокуратура, узаконени неправителствени организации, свобода на словото, и прочие. Време е да приемем фактите: “Преходът”, дефиниран като уеднаквяване на официалните правила на обществения живот със западноевропейските, приключи отдавна.

Наблюдаваното разочарование идва от това, че ние, като общество, още дефинираме “Прехода” по друг начин: като бързо догонване на жизнения стандарт на “Запада”. Тоест, сближаване на нашия към “западния” брутен вътрешен продукт/брутен национален доход (БВП или БНД) на глава на населението. И това често е съпроводено с желанието за една все-можеща, непогрешима държава, която можем да наречем, и “социална”, и “правова”.

Това са много високи очаквания, и световната история познава малко примери, в които едно общество може да достигне такива успехи паралелно, и то само за няколко десетилетия. Дори скандинавските държави нямат такова развитие. Високи очаквания, които не се основават на цялата наша история и обществено развитие от поне XIV век насам.

Чрез реалистично осмисляне и дефиниране на “Прехода”, чрез нашата история, ще можем да намерим смислен път за споделеното си, чрез общи въжделения, бъдеще. Да спрем да очакваме, че “Преход” означава, че всички ще станем богати и щастливи като жителите на Монте Карло, бързо и без усилия. Че само трябва “институционално” да заприличаме на “Запада”, и после изведнъж ще получим, и установена “демокрация”, и богато общество, и ”правова”, и “социална” държава. Това са придобивки, които са отнели стотици години еволюция на “западните” държави.

Мащабно развитие, в смисъла на политическата и социална стабилност, изисква много усилия и постоянни реформи, в продължение на десетилетия. Икономическото развитие е трудно за стимулиране и отнема време, но това не го прави по-малко важно и нужно.

Да се концентрираме върху една национална цел, която е дългосрочна, позитивна, популярна, консенсусна, и надпартийна. А именно – постоянният, устойчив, продължителен растеж, докато не станем “развита страна” по класификацията на Световна Банка. Безспорно е, че нямаме подобна обединителна национална цел след влизането в ЕС преди повече от десетилетие; последната ни национална стратегия (вижте тук) е само до 2020 година. Време е да се насочим към “край на Прехода” чрез постигането на този връх.

България се намира в “капана на “средно-развитите държави” от около петдесеттина години. Българският БНД на глава е $7,580 (вижте тук) в 2016, далеч от последната “развита страна” с БНД/глава от поне $12,236 (вижте тук). Да се концентрираме върху това как да станем “богата” нация както Чехия, Унгария, или Полша; или пък по-малките Словения, Словакия – все страни от наш “институционален” тертип и близки материално до 1989, но много по-богати сега. Редица държави, с които сме били по едно или друго време в едни и същи геополитически лагери, се развиха по-бързо от нас. При еднакви условия в рамките на ЕС, те постигнаха по-добри резултати от нас.

Демографската криза и липсата на работна ръка вероятно ще утежни нашето материално “догонване” на развитите държави. Безработицата падна до под 6%. В бъдеще, спадащото и застаряващо население, както и възможните последствия на “автоматизацията” на редица икономически сектори в развитите държави, ще създадат нужда от спешно и динамично нагаждане. Населението в активна работна възраст (15-64 години) ще спадне с 40% до 2050 в сравнение с нивото си от 2010 (стр. 14 тук); Цялостно, българското население отсега до тогава ще спадне с около 1 600 000 човека до 5,4 милиона (все данни на ООН).

Графика: Същите резултати, с друга мерна единица и от друг източник: БВП на глава на населението на България след 1989 изостава най-вече спрямо Полша и Румъния (с Унгария това са четирите неразпаднали се бивши планови икономики). Данни: Penn World Tablе v 8.1.

Също така, с голяма доза вероятност, само икономическото развитие (растящи доходи) може да спре порочния кръг на демографската катастрофа и “изтичането на мозъци” в дългосрочен план. Какво да направим, за да има “наваксващ” растеж, за да се спре “топенето” и имиграцията? Имаме нужда и от увеличаване на участието на непредставени групи (младите, възрастните, жените, малцинствата) в активната работна ръка. В противен случай, икономическият растеж, при запазване на сегашните тенденции на демографска криза, може да спадне до около 1% годишно след 2030, според симулации на Световна банка (стр. 14 тук).

Всъщност, ние просто нямаме избор – трябва да се развием сега, преди да застареем като нация. Нужен ни е продължителен 4-5% годишен ръст на продуктивността до 2035-40 за догонване на средния доход на ЕС-28 (стр. 46 тук). Такава дългосрочна основа на растежа е възможна само с разрастването на нови, по-продуктивни сектори – и в индустрията, и в услугите, които са успешни заради внедрените нови технологии и по-добър мениджмънт. Такива фирми можем да привлечем или създадем, възползвайки си от достъпа си до общия европейски пазар, който, най-общо казано, предоставя на нашата икономика големи възможности за износ. Добро начало е набелязването за привличане на фирми от икономическите сектори, които са вече установени в малко по-богатите икономики от нашата. Привличането на чужди и родни инвеститори чрез осигуряване на инфраструктура, квалифицирана работна ръка, преференциални данъчни правила, подкрепа на развойната дейност и иновациите, са само някои от възможните политики.

Но промяната на светоусещането ни ще по-важно. Да си признаем докъде ни докараха краткосрочните цели. Нашият дългосрочен интерес – в един свят на ускоряваща се технологична и икономическа конкуренция, е в постоянните усилия за осигуряването на материално развитие. Стагнацията на растежа, или пък временните решения за растеж чрез некоординирано и задлъжняващо фискално харчене, не са отговор на задаващите се социални проблеми. С такава промяна на светоусещането, подходящите политики ще бъдат модифицирани и реформирани, следвайки променящите се икономически условия и политически мобилизирания. Но целта – устойчив растеж и развитие, трябва да остане непроменена до постигането на едно широко прието, ясно, и реалистично ниво.

Кои ще бъдат “двигателите” на промяната? Държавните институциите работят, когато влиятелните организирани обществени групи осъзнаят своя интерес. Всички обществени групи са потенциални печеливши от възможния потенциален растеж. Сегашните установени политически сили – също. Дългосрочните последствия на растежа ще създадат нови гласоподаватели, нова популярност и легитимност, нови и по-способни партийни членове, нови бюджетни средства на разположение. Растежът би бил популярен и за бизнеса (повече пазари), и за трудо-наетите (нарастващи доходи).

Икономическото развитие е не само желателно, заради – първо, сравнителната изостаналост с подобните ни държави и второ, политическата популярност на материалния прогрес, като обществена кауза “най-малък общ знаменател”. Растежът ни е нужен, за да осигурим редица други обществени придобивки. Тези придобивки – по-силна демокрация и “институции”, по-работещо “върховенство на закона”, както и повече възможност за прилагане на “социални” политики, ще бъдат разгледани в следващия ми материал. Накрая, материалното развитие може да забави демографско-имигрантската криза.

“Краят на Прехода” винаги е бил неформално дефиниран от обществото – постигане на “западния” жизнен стандарт. Нека да се съсредоточим върху този най-наболял, най-голям проблем, но без непрестанно генериращите се обществени илюзии. Това ще осмисли и намали чувството за криза и пропуснати ползи, идващо от разочарованието на високите очаквания от “Прехода”.

“Краят на Прехода” отдавна настъпи. Завършването на материалното догонване на “развития” свят трябва да е нашата следваща национална цел.

Aвтор: Огнян Желязков
Email: ognyan.zhelyazkov@gmail.com
2018 Милениум Клуб България